[0:03]Вече можеш да подкрепиш YouTube канала на Българска история. Повече информация ще откриеш в описанието на видеото.
[0:20]Падането на България под византийска власт през 1018 година, което идва след няколко десетилетия на кръвопролитна война срещу империята, нанася тежък удар на българите. Наред със загубената свобода, земите им са разорени, мнозина загиват по бойните полета, а народът остава без естествените си водачи, тъй като част от най-видните сред тях са привлечени на византийска служба. Императорът на румеите Василий II умело се заема да предотврати всяка възможност за съпротива. За да спечели българите на своя страна, той запазва плащаните дотогава данъци, съхранява в голяма степен независимостта на Охридската архиепископия, а оцелялата българска армия изпраща в далечни краища на своята държава, от които връщане назад няма. Въпреки взетите мерки, българите не се примиряват със своето подвластно положение и през следващите десетилетия на няколко пъти се вдигат на оръжие. Най-мащабни са въстанията на Петър Делян от 1040 година и това на Георги Войтех и Константин Бодин от 1072 година. Въпреки първоначалните успехи, и двете не довеждат до извоюване на свободата, а с идването на власт на Комниновата династия, империята се укрепва и опитите за борба срещу нея изглеждат обречени на неуспех. Положението коренно се променя през 80-те години на 12 век. Тогава Византия изживява тежка криза, както във вътрешен, така и във външен план. Централната власт губи своя авторитет и все по-често е оспорвана от представители на различни влиятелни фамилии. По границите ѝ пък се появяват агресивни врагове, от които империята претърпява значими поражения. Съвместен поход на унгарци и сърби довежда до превземането на огромни територии в северозападната част на Византия, като през 1183 година под властта им пада и Средец. По-съществена обаче е загубата на Солун на 24 август 1185 година. Тя идва в резултат на атака от страна на сицилийските нормани. По пътя си към втория по значимост град в империята, те превземат и важната крепост Драч, а впоследствие се отправят към самата столица Константинопол, с намерение да сложат ръка и над нея. Стабилизиране на положението във Византия идва с възкачването на Исак II Ангел. Още през есента на 1185 година, чрез пътя на дипломацията, той успява да уреди отношенията си с унгарците. Част от териториалните загуби са заличени, а за да се скрепи мирът, е договорен династичен брак между дъщерята на крал Бела III и императора. Във връзка с огромните византийски разходи по нея, е въведен извънреден данък, който оказва силно негативно влияние над българите. Огромна част от техния добитък е иззет от държавата, а недоволството прераства в спонтанни бунтове край Анхиало. Макар те да остават без значителни последствия, ясно демонстрират нарасналoто напрежение между българи и румеи. Именно от него се възползват братята Теодор Петър и Асен. За разлика от предходните бунтовни акции, те не целят да премахнат вредните разпоредби, свързани с извънредния данък, а повеждат въстание, което е изразител на тлеещата повече от век и половина идея за извоюване на българската свобода. Най-ясно доказателство за настроенията сред народа намираме в написаното от основния ни източник за събитията Никита Хониат. Те българите се осланяли на непроходимите места и се одръзостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчели над отвесните скали. Те и иначе се държали високомерно към ромеите, а тогава намерили повода, за който казахме, а именно отвеждането на стадата и лошото им третиране, и открито вдигнали въстание. В историографията и до днес се води сериозна дискусия относно ключови въпроси, свързани с въстанието на Асен и Петър. На първо място стои въпросът за произхода на братята. Поради недостатъчните сведения са изградили редица ненужни и трудно доказуеми хипотези, които определят народността им като българска, българо-влашка, влашка, българо-куманска, кумано-влашка и дори като руско-куманска. Безмислеността на подобни спорове ясно проличава от последвалите действия и многократното самоопределение на братята като наследници на старите български царе, както и в заявката им да отвоюват обратно от империята земите, съставляващи по-рано България. Далеч по-важен, но отново с неясен отговор е въпросът за социалните и класовите им позиции във Византия преди началото на въстанието. Предполага се, че те заемат видно положение в земите на тема Паристрион, по всяка вероятност в околностите на Търново. В нея през 11-то столетие византийската власт е силно разклатена в резултат на нахлуването на редица номадски племена, сред които печенези, узи и кумани. Неясно сведение на рицаря Роберт Дюклари насочва към това, че братята отглеждат коне за нуждите на византийската войска, но без ясно потвърждение известието трудно може да бъде прието като сигурен факт. Без съмнение обаче първите Асеневци не са случайни хора, към което ни насочва обстоятелството, че през есента на 1185 година са допуснати до лична аудиенция при император Исак II Ангел в лагера му при Кипсела. Там те заявяват своите искания, представени от Никита Хониат по следния начин. Те не вдигнали бунта без повод, а отишли при императора, който лагерувал в Кипсела, с молба да бъдат зачислени към ромейската войска и да им се отстъпи с императорска грамота едно мъчно достъпно селище, което се намирало при Хемус. Искането на братята също е широко дискутирано в родната историография, която най-често го интерпретира като желание на двамата да бъдат причислени към византийските прониари и да им се отстъпи като владение една област в Балкана. Смята се, че идеята им е тя да бъде използвана като начална точка за по-нататъшните им действия. В крайна сметка желанието на Асен и Петър среща груб отказ от страна на императора. Асен като по-буйния от братята, шумно изразява възмущението си, в резултат на което се вестократор Йоан на реда да бъде ударен по лицето. Понесеното разочарование и лична обида обаче не са в състояние да попречат на братята. Те се завръщат в своята страна и през следващите месеци активно работят по подготовката на въстание. Началото на българското надигане, водено от Асен и Петър, ни сблъсква с още един дискусионен въпрос. Десетилетия наред се води спор за неговата датировка и хронология, като за година на избухването му се посочват 1185 и 1186 година.
[8:04]И двете намират привърженици в лицето на някои от най-изтъкнатите български учени, но благодарение на съществени нови разкрития към днешна дата, с огромна сигурност можем да кажем, че точната е 1186 година. В съответствие с нея са поставени хронологично и останалите важни моменти от въстанието. Какво всъщност се случва през пролетта на 1186 година? В Търново множество българи са се събрали за освещаването на храм, построен от братята Асен и Петър и посветен на Свети Димитър. Изборът на патрон не е никак случаен. След падането на Солун се разпространява слухът, че светецът е вдигнал закрилата си над града, който до момента брани. В същото време в Търново е донесена чудотворна икона на Свети Димитър от Солун, по всяка вероятност спасен от българин, участник в защитата на града. При освещаването на новопостроения храм, братята показват на народа именно нея, заявявайки, че Светецът е изоставил румеите и вече закриля българите. Така с демонстрацията на божествената подкрепа за делото, колебаещите се са привлечени към борбата. При вида на екзалтираните българи по-големият от братята Теодор се окичва със знаците на владетелското достойнство, поставя на главата си корона, обува пурпурни обувки и приема името Петър, с което да показва приемствеността на възобновената държава с първото българско царство. Следващата стъпка е да бъде ръкоположен глава на българската църква. Това е сторено от доведените трима епископи, сред които Видинският. Те ръкополагат за архиепископ съмишленика на братята монах Василий. За настроението сред насъбралото се множество в Търново, Никита Хониат написва следното: Започнали да викат и крещят ясно, че не е време да се седи, но да се грабне оръжие в ръка и да се тръгне срещу ромеите. А заловените във войната да не се взимат като пленници, но да се колят и избиват безмилостно. Увлечен от такива пророчески слова, целият народ масово взел оръжие. Първите действия на Асен и Петър са светкавични и носят успех в териториите между Стара планина и Дунав. Съвсем скоро се пристъпва и към атака на старата столица Преслав, но здраво укрепения град удържа. Въпреки несполучливия опит да го превземат, българите се умяват да разширят обхвата на своите действия и дори да преминат на юг от Балкана. Напредването им подтиква император Исак II Ангел към намеса. Той повежда войските си на поход срещу братята, а за да му се противопоставят, те се укрепват в източните старопланински проходи. Там между българи и румеи се завързват продължителни боеве, без нито една от двете сили да надделее. Ситуацията се променя, когато над планината пада гъста мъгла, представена ни от основните източници за събитията, като непрогледен мрак. Благодарение на естественото прикритие, войските на императора успяват да обходят и да разгромят българите. Претърпяната загуба и преминаването на румеите на север от Стара планина принуждава Асен и Петър поне временно да оставят оръжието. Цялото им дело е поставено на карта и на дневен ред излиза дипломацията. По-умeлият от двамата братя в нея и обявен за цар, Петър се явява при Исак II Ангел. Той изразява своето подчинение, като от сведенията, с които разполагаме, не става ясно какво точно обещава, но ефектът от действията му е поразителен. Императорът се задоволява с това да опожари кръстците с жито и се завръща победоносно в Константинопол, без да постави свои гарнизони в българските крепости. Докато се развиват тези събития, Асен преминава на север от река Дунав. Там той успява да влезе във връзка с куманите и да ги привлече като съюзник. През есента на същата 1186 година, малко след изтеглянето на византийската войска, българи и кумани подновяват военните действия срещу румеите. За съвсем кратко време те отново налагат властта си над почти всички градове между Дунав и Стара планина. Със задача да се справи с тях, този път Исак II Ангел изпраща войска начело с чичо си севастократор Йоан. Той обаче скоро е отстранен от своя пост, подозиран, че желае да се домогне до императорската власт. На негово място е назначен военачалникът Йоан Кантакузин. Под ръководството му византийците подценяват българите и една вечер силите им, които не ограждат лагера си с ров и не взимат необходимите мерки за защитата си, изненадващо са нападнати и разгромени от братята. Тези от тях, които лежали в палатките, били залавани и избивани, а тия, които бягали невъоръжени, били хващани в плен. А онзи пък, който успели да избягат и да влязат в шатрата на кесаря, го намерили по-свиреп и от неприятелите. Той ги обиждал и обвинявал, че са предатели. Като искал да си възвърне победата, кесарят се въоръжил и яхнал един арабски кон, взел копие в ръцете си и се втурнал сред неприятелите, като крещял високо: Следвайте ме!, но без да вижда и да знае къде отива или какво става с войската. И тъй, след като ромеите, победени по този начин, бягали, варварите ограбили всичките им шатри и златотъкани одежди на кесаря, които се отличавали с тъмносините си багри, а също и знамената. След този неуспех срещу българите е изпратен един от най-талантливите византийски военачалници Алексий Врана. Той обаче сам повежда бунт срещу Исак II Ангел в опит да отнеме властта му. В крайна сметка е победен, но действията му предоставят нужното време на Асен и Петър да укрепят своите позиции. След като се справи с бунта на Алексий Врана през есента на 1187 година, императорът повежда втория си мащабен поход срещу българите. За да осуети действията му, Асен извършва светкавични удари към различни направления в Тракия, като при Лардея българските войски едва не разгромяват румеите. Благодарение на стореното, Исак II Ангел е принуден да промени стратегията си. Решено е походът да се осъществи по маршрут преминаващ през Средец, но настъпващата тежка зима принуждава императора да остави войската си в града, а той сам да се завърне в Константинопол в очакване на подходящия момент за продължение на настъплението. През пролетта на 1188 година румеите преминават през Средец и Западна Стара планина и обсаждат Ловешката крепост. Атаките над нея продължават близо три месеца, но без успех. Исак II Ангел е принуден да изостави започнатото и да се завърне в своите земи. Единствената полза за Византия е, че при обсадата жената на Асен е пленена, а Калоян е взет за заложник. Смята се, че по това време се сключва примирие между царството и империята, което води до временно прекратяване на бойните действия. Именно то традиционно се приема от българската историография като събитието, маркиращо успешния завършек на въстанието на Асен и Петър. С Ловешкото примирие Византия все още не признава съществуването на възобновената българска държава. През следващите години преминаването на рицарите от Третия кръстоносен поход я карат за кратко да отмести поглед от нея, но през 1190 година Исак II Ангел отново повежда огромна войска към земите на Асен и Петър. В разразилата се битка при Тревненския проход обаче, румеите са категорично разгромени, което на практика окончателно ги разубеждава в опитите им отново да поставят под властта си българите. Въстанието на Асен и Петър е изразител на дългогодишните копнежи на българите под византийска власт за извоюване на свободата. Редица спорове и дискусии около етническия произход на братята не трябва да разсейва фокуса ни от оценка и признание на епохалното им дело, което доведе до възобновяването на българското царство. Родът на Асеневци в идните столетия ще се превърне в централен за цялата последвала история на България, а редица владетели с гордо ще заявяват, че принадлежат към него.
